Болестта на Бехтерев, известна още като анкилозиращ спондилит (АС), е хронично възпалително ревматологично заболяване, което засяга най-често гръбначния стълб и сакроилиачните стави, но може да има периферни прояви.
Средно диагнозата анкилозиращ спондилит се поставя със закъснение от около 6 до 7 години след началото на симптомите, като някои проучвания показват по-оптимистични резултати – между 2 и 6 години.
Забавянето на диагнозата обикновено е по-дълго при жените, като средното закъснение е 8,2 години за жени и 6,1 години за мъже. Фактори, свързани с по-продължително забавяне, са женски пол, по-млада възраст при начало на симптомите, отрицателен HLA-B27 статус и наличие на псориазис. Въпреки повишената информираност и подобрените диагностични инструменти, това забавяне не се е съкратило значително през последните десетилетия.
Продължителното закъснение при поставяне на диагнозата е свързано с по-висок риск от прогресия на заболяването, структурни увреждания и инвалидизация. Ранното разпознаване и насочване към специалист остават ключови за по-добри резултати при анкилозиращ спондилит.
Как се доказва Бехтерев и от кого?
Диагностицирането и лечението на болестта на Бехтерев се извършва от ревматолог. Доказването на заболяването се базира на комбинация от клинични, лабораторни и образни находки.
Клинични оплаквания
Основен белег на болестта е т.нар. възпалителна болка в кръста или друга част на гръбнака. Този тип болка се характеризира с постепенно начало (обикновено преди 40-годишна възраст), продължава повече от 3 месеца, подобрява се при движение и физическа активност, но не и в покой. Често се наблюдава скованост сутрин, която трае повече от 30 минути.
Освен болка в гърба, болестта може да се прояви с ентезит – възпаление на местата, където сухожилията и връзките се залавят за костите (например в областта на петата, ахилесовото сухожилие), дактилит – дифузно подуване на цял пръст („пръст като наденица“), както и с увеит – възпаление на окото.
Наследственост
Наличието на близки роднини с болестта на Бехтерев или други спондилоартропатии увеличава вероятността за развитие на заболяването (близо 20 пъти!). Генетичният фактор (най-вече носителството на HLA-B27) играе съществена роля.
Лабораторни изследвания
Не съществуват специфични лабораторни маркери за болестта на Бехтерев. Често стойностите на СУЕ и CRP (острофазови показатели) са нормални, особено в ранните стадии. HLA-B27 е генетичен маркер, който се среща при около 80–90% от болните, но наличието му не е задължително, а липсата не изключва заболяването.
Образни изследвания – рентген
Първото изследване обикновено е рентгенография на сакроилиачните стави и гръбнака. В ранните етапи често не се откриват промени, тъй като рентгенът има ниска чувствителност за ранните и леки форми на болестта, както и недобра разделителна способност за детекция на по-малките структурни изменения.
Компютърна томография (КТ)
КТ може много по-рано и детайлно да открие структурни промени, като ерозии, неравномерно стесняване на ставната цепка, анкилоза (сливане на ставните повърхности) в сакроилиачните стави. В гръбнака може да се визуализират синдесмофити – тънки вертикални костни мостове между прешлените, и ерозии, които са характерни за болестта на Бехтерев.
Ядрено-магнитен резонанс (ЯМР)
ЯМР е особено полезен при ранни, неясни случаи – когато пациентът има характерни симптоми, но рентгенът и КТ са нормални. Чрез ЯМР може да се установи възпаление (оток на костния мозък) в сакроилиачните стави и гръбнака, което е ранен белег на болестта. ЯМР може да идентифицира и структурни промени. Само при позитивен ЯМР, без рентгенови промени, се говори за нерентгенографски аксиален спондилоартрит (nrAxSpA).
Ултразвуково изследване
Ултразвукът е полезен за разпознаване на периферни прояви като ентезит, артрит и дактилит, особено при засягане на ставите на крайниците. Методът е неинвазивен, достъпен и може да установи възпаление на сухожилията, ставите и меките тъкани.
И все пак…
Понякога, въпреки провеждане на всякакви възможни изследвания, доказването на болест на Бехтерев е трудно – например при леки форми на заболяването или при нерентгенографски аксиален спондилоартрит.
Болестта на Бехтерев и нерентгенографският аксиален спондилоартрит имат сходни клинични симптоми, тежест на заболяването и отговор на лечението и се считат за части от един и същ болестен спектър. Все пак, при последния се наблюдава по-висок дял на жени, по-ниска честота на HLA-B27 и по-ниски стойности на възпалителни маркери. Прогресията от нерентгенографска към рентгенографска форма се наблюдава само при малка част от пациентите с течение на времето.
Делът на пациентите с нерентгенографски аксиален спондилоартрит, които прогресират до анкилозиращ спондилит, варира приблизително между 10% и 40% за период от 2 до 10 години, като най-надеждните дългосрочни данни показват, че около 20–30% прогресират в рамките на 10 години. Темповете на прогресия зависят от популацията, продължителността на проследяване и диагностичните критерии, но повечето пациенти с нерентгенографски аксиален спондилоартрит не развиват явен рентгенографски сакроилиит в рамките на десетилетие.
Рискови фактори за прогресия са:
-
Активен сакроилиит на ЯМР в началото на проследяването
-
Наличие на синдесмофити при поставяне на диагнозата
-
Повишен CRP или висока болестна активност
-
HLA-B27 позитивност
-
Тютюнопушене
-
Мъжки пол и по-млада възраст при начало на заболяването също се свързват с по-висок риск в някои проучвания
По-продължителната употреба на инхибитори на тумор некротизиращ фактор (TNFi) се асоциира с по-нисък риск от прогресия. Най-силните предиктори за рентгенографска прогресия са наличието на структурни увреждания в началото (синдесмофити) и персистиращо възпаление (установено с ЯМР или повишен CRP).