Физическата активност може да има защитен ефект срещу развитието на остеоартроза на коляното (гонартроза) и тазобедрената става (коксартроза), но прекалено интензивната активност може да повиши риска, особено при хора с по-висок индекс на телесна маса (BMI). Това показват данни, представени на годишната среща на World Congress on Osteoarthritis (OARSI) 2026.
Изследователите анализирали връзката между данни от акселерометри и риска от новопоявила се гонартроза или коксартроза, използвайки информация от 83 578 участници в UK Biobank. Средната възраст на участниците била 55 години, а 56% били жени. В началото на проследяването никой от тях нямал гонартроза или коксартроза според данни от първичната медицинска помощ и болнични досиета.
Данните от акселерометрите били преобразувани в среден дневен енергиен разход за физическа активност – physical activity energy expenditure (PAEE). Този показател отразява както продължителността, така и интензивността на физическата активност и се измерва в kJ/kg/ден.
Участниците били разделени в три групи според PAEE – ниска, умерена и висока физическа активност.
Основни резултати
По време на медианно проследяване от 6,7 години били установени 2069 нови случая на гонартроза и 1551 нови случая на коксартроза.
При гонартроза връзката между физическата активност и риска имала U-образна форма. Това означава, че както твърде ниската, така и твърде високата физическа активност били свързани с по-неблагоприятен риск.
Рискът от гонартроза намалявал с увеличаване на физическата активност до около 37 kJ/kg/ден – нивото, при което рискът бил най-нисък. До тази граница всяко увеличение на активността с една стандартна девиация било свързано с 15% по-нисък риск от гонартроза.
След тази граница рискът постепенно се повишавал – всяко допълнително увеличение на физическата активност с една стандартна девиация било свързано с 8% по-висок риск. Изследователите изчислили, че най-благоприятният диапазон за коляното е между 32 и 42 kJ/kg/ден.
При коксартроза връзката била по-скоро L-образна. Рискът оставал относително стабилен при по-ниски нива на активност, но започвал да се увеличава по-рязко над 39 kJ/kg/ден. Над тази граница всяко увеличение на активността с една стандартна девиация било свързано с 16% по-висок риск от коксартроза.
Ролята на BMI
Изследователите оценили и как индексът на телесна маса влияе върху връзката между физическата активност и риска от остеоартроза.
При участници с BMI между 25 и 30 умерената физическа активност била свързана с по-висок риск от гонартроза в сравнение с референтната група – хора с BMI под 25 и ниска физическа активност. Високото ниво на физическа активност било свързано с още малко по-висок риск.
При участници със затлъстяване – BMI 30 или повече – високата физическа активност била свързана с над 6 пъти по-висок риск от гонартроза в сравнение с референтната група. При хората със затлъстяване рискът бил по-нисък при ниска или умерена физическа активност, макар и отново повишен спрямо хората с нормален BMI.
BMI повлиявал и връзката с коксартроза. Хората с BMI между 25 и 30 и умерена физическа активност имали умерено повишен риск от коксартроза. При хора със затлъстяване и висока физическа активност рискът бил приблизително двоен спрямо референтната група.
Видът на физическата активност остава важен въпрос
Neil Segal, MD, специалист по физикална и рехабилитационна медицина в University of Kansas Health System, Kansas City, коментирал, че данните са интересни, но трябва да се интерпретират внимателно, защото проучването не уточнява конкретния тип физическа активност.
Според него това е важно за посланието към пациентите. При толкова голяма извадка би било полезно да се знае дали участниците са плували, бягали, ходили или са извършвали друг тип натоварване. Възможно е например при плуване безопасната горна граница да е по-висока, докато при бягане или натоварване по неравен терен рискът да се повишава по-рано.
Segal подчертава, че не оспорва качеството на резултатите, а по-скоро начина, по който те трябва да се обясняват на пациентите.
Според него е възможно човек да бъде толкова активен, че да увреди тялото си. Затова идеята за долна и горна граница на натоварване е логична. Но от практическа гледна точка не бива пациентите да получават опростено послание от типа „достигнали сте прага, спрете да спортувате“. По-правилният въпрос е какъв тип активност трябва да бъде ограничена – например бягане, планинско бягане или друг високоударен спорт – а не физическата активност като цяло.
